“Абе то е имало да няма, ама такова нямане не е имало.”(каламбур-констатация, която беше по-добре да запазиш за себе си до 1989)
“...Що е груба грешка?
Да прескочиш тезгяха в “Кореком”, и да поискаш политическо убежище.
(виц от тоталитарното време, предназначен само за близки приятели)
За последните три десетилетия, източноевропейските кинематографии си дадоха труд да задоволят интереса на западноевропейците и фестивалите с повече или по-малко преживяни разкази от тоталитарното минало. В желанието си да се харесат и да изпъкнат, мнозина автори разказваха еднотипни истории, подобно на колумбийски сирачета, в очакване да бъдат осиновени. Въпреки автентичните си корени, тези филми се вляха в един сив, конюнктурно-халтурен кинематографичен ручей, в който рядко се очертаваше индивидуалност и тенденция към оригиналност. Документалният “Най-сладкото” е по-различен продукт. Подобно на силно кафе, филмът е концентриран (35 мин.) и се гледа на един дъх, но без подобен ободряващ ефект. По-скоро обратното.
“Най-сладкото” е огледално отражение без претенции. Той е интимна изповед на десетина наши сънародници израснали под диктата на комунистическата партия, радващи се на зряла възраст. Авторите - Борис Мисирков и Георги Богданов са избрали опростена структура и са накъсали интервютата с архивни кадри, за да представят галерия от персонажи, които въпреки огорченията, са запазили достойнството си и са простили. Филмът е нерадостна равносметка за кастрираната младост, за пропуснатите възможности, за недоимъка, милиционерщината и партийно-мафиотското лицемерие. 
“Най-сладкото” е и поглед към стойностите и въжделенията. Дънките, шоколадите, памперсите и праха за пране (по-скоро тяхното отсъствие от тоталитарното ежедневие на българина) са елементарните материални стойности на една рутинна оскъдица, към която всички се адаптираха с омерзение и си отмъщаваха с безбройни вицове, които днешната младеж едва ли ще разбере.
Няма да крия, че като представител на същото това поколение, “Най-сладкото” ме разбалансира емоционално. Мислех си, че съм обърнал страницата окончателно и безвъзвратно, но очевидно съм се самозалъгвал. Дълбоко съм убеден, че подобен филм-свидетелство има по-голяма документална стойност за публиката, която е щастлива да няма преки спомени от социализма, отколкото за моите връстници, които биха потърсили терапевтичния ефект в тази болезнена тематика. А това, което ние си помним и сме преживели, очевидно ще е по-добре да потвърждаваме с “Да, така си беше”...ако ни питат. Гледайте целия филм “Най-сладкото”, посветен на 30 години от падането на Берлинската стена, онлайн на www.thesweetest.bg
